Ryan’s Daughter
„You’re Not A Man Until You’ve Traveled“ („Не си мъж/човек, докато не си пътувал“) – преди време бях чела статия с това заглавие в едно мъжко списание. И тази мисъл много ми хареса в своя по-широк смисъл за човека като цяло, не само за мъжете.
Много пъти и по много поводи съм си мислила и съм писала по тази толкова любима моя тема – как пътуването ни променя и как човек се връща малко по-различен, малко по-богат и малко по-добър след всяко пътешествие.
А конкретният повод да се сетя за всичко това е Ирландия.
Никога не съм ходила там, но този остров ме омагьосва отдалеч. Океанът, скалите, в които се разбиват огромни вълни, Тристан и Изолда, притъмнялото небе, под което се гушат малките кръчмички, в които хората пият Tullamore Dew, докато навън бушува буря (да, тази картина е от телевизионните реклами, признавам си)…
За всичко това се сетих покрай един филм, който гледах наскоро – „Дъщерята на Раян“ (Ryan’s Daughter, 1970) на Дейвид Лийн (режисьорът на „Лоурънс Арабски“ и „Доктор Живаго“). Може би дълъг за някои вкусове (със своите 3 часа и нещо, вероятно за повечето вкусове), на мен лично много ми хареса (до степен да искам да го гледам пак) и една от основните причини бяха пейзажите от полуостров Дингъл, където е сниман филмът. Скалите, огромният плаж и страхотната морска буря в кулминацията на филма – дори само заради това 3-те часа си струваха. А като добавим задължителната романтично-драматична и непременно невъзможна любовна история, всичко става толкова кинематографично, красиво и ирландско, че няма накъде повече.
Та, покрай това се върнах към отдавнашното си желание да видя тази магична за мен страна. И понеже първата стъпка във всяко пътуване е да попътуваш във въображението си, реших първо да се образовам малко и започнах с едно парченце от Ирландия – скалите на Мохер.
Това е едно от най-посещаваните места в страната и не е чудно защо:
Скалите на Мохер
Скалите се издигат стотици метри над бушуващия под тях Атлантически океан, като в най-високата си част достигат 214 метра. На тази най-висока част се намира кулата О’Браян, построена през 1835 г. като наблюдателница, от която туристите от Викторианската епоха да наблюдават океана. Прекрасно е колко миниатюрна изглежда тя на фона на скалите:
Кулата О’Браян в най-високата част на скалите на Мохер
Главата на старата вещица
И понеже всичко трябва да е излязло от средновековна легенда, скалата в най-южната част на скалите се казва Hag’s Head (Главата на старата вещица), тъй като очертанията й наистина приличат на главата на стара вещица. Ако досега не сте се омагьосали, това е мястото, на което ирландската магия няма как да не ви подейства, като ви накара да се питате към какво гледа вещицата и какви тайни се опитва да открие в големия океан, ширнал се пред нея…
Вероятно търси своя ирландски герой. Легендата разказва за старата вещица Мал, която се влюбила в митичния ирландски герой Ку-Хулийн и го преследвала из цяла Ирландия. Той бягал от нея и от любовта й, стигайки накрая до скалите на Мохер. Преследвайки го по стърчащите от водата скали, Мал се подхлъзнала и паднала в океана, оставяйки на скалите своето име и спомена за своята несподелена любов.
Лесно е да повярваш и на тази, и на всички останали истории, които те пренасят от скалистите брегове на Ирландия в разни приказни светове, и още по-лесно е да видиш в каменните очертания формите на богове, герои, вещици и нещастни влюбени.
Което важи не само за скалите на Мохер и не само за Ирландия. Човешкото въображение е безкрайно и е способно да вижда какво ли не в природните форми и красоти и това е причината да обичам пътуванията и новите гледки, всяка скрила в себе си по някоя вълнуваща история.
Не си човек, докато не си пътувал, и не си видял нищо, докато в една природна картина не видиш всичко.