И морето е до бара…

Изгрев на плажа

Изгрев на плажа на Арапя

Лято, море и бар до морето са три неща, които вървят толкова добре заедно, че е направо нередно да си представим едното без другото, а камо ли двете без третото.

Такива екзистенциални мисли са ме завладели в разгара на лятото, най-вероятно заради снощния концерт на Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени на Баш бар в Градина. Сигурно ще да има връзка.

Плажните партита носят едно особено носталгично-прекрасно настроение за мен. Едно е само да си припяваш, че морето е до бара, а съвсем друго е да го правиш в бара, който е до морето. Спомням си за концерта на прекрасната Iyeoka на същия този плаж на Градина преди няколко лета, хващащото те за гърлото „Life’s a beach“ и едновременното желание да се усмихваш, да плачеш и да обичаш. Снощните Обичайни заподозрени също донесоха една морска капка от това настроение, което е точно количеството, което ти трябва, за да бъдеш щастлив по лятно и съвсем малко носталгичен. За цвят. Защото винаги трябва да има и щипка сол, даже и в най-сладкото нещо.

Наскоро някой ми каза с тъга, че лятото свършва. Заключение, което е напълно логично, когато вече е август, а ти едва си усетил, че морето се е стоплило, когато се оказва, че то неусетно е започнало да изстива. И че лятото наистина малко по малко се приготвя да си ходи, взимайки със себе си тръпчивия си вкус и оставяйки пясъчни следи, които ще изчезнат с първия вятър.

А всъщност именно защото вече е август, точно сега е времето да сме в най-лятното си настроение, да заровим крака в пясъка на бара до морето и да вдишаме с пълни гърди соления въздух. Безкрайността е сива и скучна. Нещата, които имат край, са онези, които раздвижват кръвта и дават цвят на живота. Онези, които ни карат ненаситно да искаме още и още. Точно защото знаем, че това „още“ има край. Малка лятна истина, която важи не само за лятото. И която е само привидно тъжна.

„Трябва да си тръгнеш, когато е най-хубаво“ – намирам все повече смисъл в тези думи на един мой съученик, които осмислям от гимназията насам и които придобиват нови нюанси с времето. Вероятно и лятото си казва така някъде през септември. Пита се „Хубаво ли е?“, отговаря си „Да, много!“ и след кратък размисъл си казва: „Значи е време да си ходя…“

Утрото без аларма е като небе без облак
Някой е спрял Земята, а бедрата ти са топли.
Гледаме към вълните и на пясъка с китара
Барът е до морето и морето е до бара…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.