Можеш ли да си уловиш снежинка? И какво да я правиш, като я уловиш? Трябва да решиш бързо, защото докато си помислиш „Улових я!“, и тя вече се е разтопила в дланта ти. Кратка като случайна усмивка. И точно толкова единствена.
Когато бяхме малки, снегът имаше едно особено очарование. Снежни човеци, бой със снежни топки, шейни, найлони, газене из преспите, докато краката подгизнат, а бузите станат червени като августовска диня.
Когато пораснахме, магията малко по малко изчезна. Смени се с бързането за работа през преспите, размразяването на колата, нагаждането на забързания ни живот към „усложнената метеорологична обстановка“.
А всъщност всичко е толкова вълшебно, колкото беше и в детството. Просто ние не го виждаме.
Когато кучето ми беше малко, през първата му зима на този свят, в Бургас имаше съвсем малко сняг. Колкото да покаже на малкото кученце каква е магията на зимата.
На първата от много малкото ни разходки, които се случиха докато валеше сняг, той толкова се въодушеви от странните неща, които падаха от небето, че, както подтичваше, обърна муцуна нагоре и започна да се опитва на налапа снежинките, както валяха върху него. Една, втора, трета. Дали стават за ядене? А може би са направени за игра?
Сега, вече сериозно голямо куче, той си е със същия снежен ентусиазъм и е готов да те завлече във всяка пряспа, за да види какво има там. Но онова първо бебешко желание да излапа снега, както си вали, вече го няма. Той е голям и вече знае, че това не се яде.
И ние сме големи и вече знаем. Може би знаем твърде много. Знаем, че снежинката ще се разтопи, когато я уловим, затова предпочитаме да не се опитваме. Знаем, че животът не е точно това, което си представяхме, докато правехме снежни човеци като деца.
И колкото това знание ни помага, толкова ни и пречи. Защото, кой знае, ако се опитаме да си уловим снежинка, може да се окаже, че това не е толкова невъзможно, колкото смята зрелият ни здрав разум. И че да, снежинката ще се разтопи в дланта ни, но от нас зависи дали в това ще видим само логиката на физичния процес или малко парченце от безгрижието на детството ни, разтеглено в дългия миг на неизбежното топене.
Светът си е все така вълшебен, стига да можем да го погледнем с детските си очи…